Аз, Деси Тенева и моето дълго пътуване ...

• 14 Окт 2010

    Здравейте на всички!

  Аз също изминах дълъг път, докато стигна дотук... само, че тогава нямаше нито Кораб, нито екипаж, а само едно малко, уплашено момиченце с родилен белег под формата на миниатюрна единица между веждите... Знаела ли съм какво означава това? Сега вече мисля, че знам...

  Моето пътуване е започнало на 03 Март, 1978 г. в бургаската болница. Рожденото име, дадено ми от жената, която ме е родила е Веселина Михайлова Ненова.

  И оттук е започнала историята...

  Една жена, по професия лекар от Ямбол, която е омъжена и има две деца, пристига на работа в Бургаския Дом "Майка и дете", за да изкара бременността си там. Една жена, нейната собствена майка (моя баба) е учител по професия и вероятно добър човек, щом се е отдала на такава благородна кауза... Един мъж - съпруга на майка ми, може би също учител, живее и работи в чужбина... Две по-големи от мен деца, които вероятно вече имат свои собствени семейства и вярвам, са отгледани с много любов...

  Тук тази история свършва и започва нова, малко по-различна, но също така интересна и поучителна:
  Една жена - учител по професия и един мъж - механик на автомобили и машини, се срещат и създават семейство. Чакат своята рожба цели 6 години, до съдбовния за тях ден 04 Септември 1978 г. През това време, аз раста сред други дечица в Дом "Майка и дете" и също така чакам своето семейство... като се замисля, мечтите ми винаги са се сбъдвали...

  И ето я нашата история:
  Много трудно детство имах, поради остарелите разбирания на родителите на баща ми... без да знам, че съм осиновена, бях винаги отделяна от братовчедите си, наказвана, бита.

  Когато станах на 16 години, една съседка беше така любезна да ме осведоми за "ничията" територия, която съм заела и с това тази жена промени живота ми завинаги.
  Първата ми реакция беше да разкажа на родителите си за това, което съм научила и с това да си навлека редица неприятности, за които няма да ви разказвам, но които продължиха дълги години...

  Е, справих се, тоест, справихме се. След 10 години непрестанна борба у дома, аз все пак успях да убедя своите родители, че сме семейство, че ги обичам и че те няма защо да се страхуват от това, че един ден ще ги напусна. Не бих могла да заповядам на сърцето си. Спомнях си, че тогава написах на татко това:

  "...Години минаха. Все във борби.
  Доказвахме със тебе теореми -
  кое е правилно, кое не е,
  но се измъчихме достатъчно без време..."

  и това:

  "...Сега аз зная - във живота,
  не трябваше със теб да се делим
  и да доказваме в коя посока
  е правилно да се върви!..."

  
  а също и това:

  "...Завръщам се от много надалеч.
  На моят път това е края.
  Но всъщност, връщам се към теб!
  Ти ще ме чакаш татко, зная!..."

  А на мама посветих много стихове като този:

  Как става тъй, че все не стигат
  за тебе мамо моите слова?
  За другите творя поеми,
  а тебе само с думичка една

  описвам те и те римувам...
  за да те има в бъдния ми ден,
  когато старите тетрадки ще прелиствам
  и ще чета какво съм писала за теб.

  От всички страници такова вдъхновение
  ще лъха, докато чета
  и тръпнещото нетърпение,
  теб в стихове да претворя...

  О мамо, всеки стих за тебе
  започва и завършва все така:
  "Оставаш си една за мене,
  най-ценна мамо на света!"

  Прости за думите ми кратки,
  прости за делничния стих,
  прости, че липсваш в моите тетрадки.
  Аз себе си на тебе посветих!

  И не е нужно в рими да обличам,
  това, което чувствам аз към теб.
  Знам само, колко много те обичам
  и как живота с тебе е по-лек.

  Затуй, единствено и само,
  заставам днес на колене.
  За мен най-свята си ти Мамо!
  Целувам твоите нозе!

  И до днес живея със семейството си. Все още не съм намерила биологичните си родители, братята и сестрите си, но съм щастлива, че имам подкрепата на моята маминка, която е готова да направи всичко, за да открием и да благодарим на тази, която ме е създала, за направи най-големият подаърк в живота на мама и в моя собствен.

  По професия съм социален работник. Ходих не веднъж на специализации в Германия в Службата по осиновяване и приемни грижи. Научих много и минах по дългия път на себеосъзнаването, за да приема фактите, да простя и да не търся възмездие. Напротив, след повече от 12 години, вече съм готова да потърся това, което искам да науча, без да го правя по болезнен и за двете страни начин. С малко повечко късмет се надявам да успея.

  И сега, моята история приключва, но пътуването ми не свършва до тук... започва едва сега. Желая успешно пътуване и попътен вятър на всеки един от вас, който е намерил сили в себе си да каже "ДА!" на приключението да намери корените си, но да остане себе си!

  Благодаря ви, че ви има!

  Източник: www.osinoviavane.com