За същността на приемната грижа
-
11 Фев 2011
Да разшириш психическите си и духовни граници – твоите собствени, вашите с партньора ви и тези на биологичното дете...
Да си готов да преобърнеш живота си, отваряйки сърцето си за болката, срама, самотата, гнева, нуждата и любовта на едно ранено мъниче, което съчетава по уникален начин преждевременно развит самоконтрол, крещящи социални нужди и липса на елементарни познания за света и живота...
Да не избираш дете, точно както не ти е дадено да избираш собственото си, а да се надяваш да бъдеш правилно избран от социалните служби и най-вече избран от приемното дете...
В дома за изоставени деца да те нападнат много малчугани - самотници и ти да дисциплинираш ума и вниманието си към едничко...
Да пребориш предразсъдъците и страха /бариерата, наречена „дете от дом”/ и погледнеш плахите, самотни, гневни и пълни с горест очи...
Да виждаш как мъничето е намерило опора във връстниците си от дома и споделя с тях, а не със значим възрастен...
Да броиш през сълзи дните и нощите от периода на напасване и да воюваш със отговорните служби за скорошно настаняване...
Да отговаряш на въпроси „За колко дълго? До кога? За винаги ли?”, без да влизаш в подробности за условността на приемната грижа... Да даваш ясна перспектива, когато системата не е в състояние да ти я даде...
Да възприемаш и ползваш изрази като „стария дом”, „мама, която ме е родила”, „лошата ми майка” и „мама, която се грижи за мен”, подсказващи тежкия старт в живота на детето...
Да не познаваш миналото, да изстрадваш призрака му в настоящето и въпреки него да утвърждаваш и търпеливо да чакаш и да се надяваш на бъдещето...
Да слушаш спокойно от устата на дете потресаващи спомени, които дори за възрастен са абсурдни...
Да откриваш в игрите и в диалозите с куклите преживелици, които е болезнено да се споделят като спомен... Да ограничаваш въобръжението си по отношение на неизвестното минало...
Да виждаш колко много се старае и търси одобрение и да се радваш при първите признаци за съхранен характер и личност...
Да си изненадан, че можеш да обикнеш някой „не-твой”...
Да посрещаш твърдо и с безусловна любов отмъщенията за преживяното изоставяне и да търсиш начини за справяне с конфронтациите, избягвайки модела „караш ми се, значи ме забелязваш и обичаш”...
Да утвърждаваш изконни човешки потребности и умения за любов, ласка, докосване, гушкане, целуване, собственост, разговор, грижа, самоуважение, харесване на външността и цвета на кожата...
Да виждаш как светкавично наваксва в познанието на света, живота, речника и в ръста – 4 см за 2 месеца...
Да отстояваш семейните правила въпреки всички опити за оспорването им...
Да внимаваш за еднакво и справедливо отношение без фаворизация...
Да виждаш първото дете как преживява появата на новия член в семейството и загубата на внимание, лично пространство и статукво... Да споделяш страданието му, но да изпитваш гордост при най-малките знаци за порастване, приемане, съпричастност...
Да спотайваш въпроса „какво причиних на семейството си” и да преживяваш възторжено всеки малък успех като положителен знак и мотив да продължиш напред...
Да следиш борбата за внимание, конкуренцията и малките дразги между двете деца и да настръхваш през сълзи при най-малкия знак за взаимно приемане и уважение...
Да си щастлив, че не си сам и имаш опора в начинанието...
„Да подредиш пъзелчето и семейството да стане по-хубаво...”Семейство Симеонови, приемни родители на дете на 6 години