Мамо, ако си жадна, мога да ти донеса вода

• 19 Юли 2011

  Историята е разказана от приемна майка на шестгодишно момиче. 

  Първата ни среща с Надя беше за около три минути и от поне пет метра разстояние. Домът беше под карантина заради варицела, а малкото стеснително усмихнато момиченце, което ни представиха беше цялото в пъпки.

  Нашият път към привързаността и любовта към приемното ни дете започна тогава – когато вече имаше личице, с което да свързваме мислите си и малко разменени думи, които да прехвърляме многократно в спомените си до следващата ни среща.
  Следващата ни среща беше чак след три седмици, през които чакахме да бъде отменена карантината в Дома. Надя ни посрещна като дълго чакани гости, беше горда че някой идва специално при нея, много усмихната и леко притеснена.

  Имаше много спиращи дъха моменти в тези първи наши срещи. Когато за първи път я хванах за ръчичката, тя ме погледна с изненада и широко ококорени очи и каза „Ти ме докосваш?” и после не пусна ръката ми до края на срещата ни. Скочи на крака и каза че иска да ни покаже целия двор на дома и така хванати за ръка обиколихме няколко пъти двора, а Надя гордо демонстрираше пред групичките играещи деца, тази нова за нея физическа близост.

  И когато за първи път предстоеше да дойде да гостува в къщи с преспиване, аз в опит да я подготвя за предстоящото й разказвах какво ще правим заедно, изброявайки всички интересни за децата мероприятия, като посещение на зоологическата градина, кино, пица... тя ме погледна и каза с молба в гласа „И ще си говорим!”

  И след като вече бяхме водили разговори за това, че ние сме нейните приемни родители и тя ще дойде да живее с нас, тя попита с тревога „За колко време?” а след това „Може ли завинаги?” В този момент не можех да се впусна в обяснения за неясната перспектива, за липсата на сигурност и гаранции, за срокове. И понеже времето за малките деца, особено за тези живели в изолация няма ясна форма и казах, че ще остане с нас докато расте, учи, стане голяма жена и създаде свой дом и семейство. И тогава ще ни идва на гости. Също, както и голямото ни дете (имаме биологично дете по-голямо от Надя с една година). И ние със съпруга ми, ще сме щастливи да ги посрещаме у дома, да сядаме заедно около масата и да играем с внуците си. Надя се успокои и лицето и грейна в усмивка.

  Нашата любов към приемното ни дете, започна още тогава, в тези първи срещи, наситени с емоции. Тя беше малко петгодишно момиченце, което имаше простички човешки нужди от внимание и грижа, от това някой да вижда нейното бъдеще и да и го разказва.

  И добре че я имаше тази любов, после когато започна трудното. За да побере в себе си гнева, разочарованието, депресията.
  Нашето приемно момиченце се промени до неузнаваемост около месец, след като заживя у дома. От послушното, деликатно и усмихнато дете тя се превърна в „проблемно дете” – отказваше да спазва дори елементарни правила, правеше всичко наопаки, умишлено и целенасочено влизаше в конфликт с всеки член от семейството ни, не поемаше отговорност за постъпките си и не изпитваше вина за нищо стореното. Разбира се всеки ден следваха извинения и обещания че „няма повече да прави така”. До следващия ден.

  Този неин протест продължи няколко дълги месеца. Зад всичко това стоеше страх – страх, че ще бъде изоставена отново, че няма да бъде приета такава каквато е, че е лоша по рождение. Тя се бореше с тази свои страхове, като водеше война с всички и всичко.
  Знанията за механизмите на това поведение и причините, които стоят зад това, натрупани през дългата ни подготовка за предизвикателството на приемното родителство, не ни спасяваше от гнева, отчаянието, чувството че живеем в кошмар, който сами сме си причинили. Не загубихме надежда, не се отказахме и не поставихме етикет „лоша” благодарение на онази любов и привързаност започнала още в първите ни срещи.

  Надя също водеше борба със себе си. Имаше си своятеория за дяволчето и ангелчето, които живеят в сърцето и как и било по-лесно да слуша дяволчето. Веднъж в момент на разкаяние каза „Добре, ще се опитвам да не слушам дяволчето, но моля ви да обичате и него”.

  Промяната при нея дойде когато в дългите месеци на борба с нас тя ни заобича – като стари бойни другари, като хората които не се отказаха от нея. Започна да я е грижа, да е отговорна за постъпките си и за другите. Все по-често започнахме да чуваме реплики „Добре ще направя това, но не защото искам, а защото не желая да те ядосвам” или „Мамо, ако си уморена, мога да ти донеса вода... да си подредя стаята” „Може ли да...”

  Намери себе си някъде между абсолютната подчиненост и послушание, което демонстрираше в началото и себеотстояването, което вече не беше така крайно, между потребността си от независимост и нуждата да зависи, между близостта и дистанцията.
  В края на първата ни година заедно с приемното ни дете, домът ни отново е сигурно място. Не че няма дребни проблеми, но ги преодоляваме с по-малко усилия и повече разбиране. Защото я има привързаността, а през нея човешките отношения се случват по различен начин. Ние като родители имаме влияние над детето, влияние което е доброволно прието. Надя полага усилия да пази своята част от семейния мир, да се учи.

  Не знам какво и колко още ни предстои, знам че няма да е лесно но много ми се иска онази приказка, която видях разказвайки я в началото за порасналите ми момичета, техните деца и семейната маса на празници, да се случи.