Рецепта за търпение - част 1

• 05 Окт 2011

  Предлагам ви нашата история, една рецепта и малко смешни и тъжни мигове, които имахме ние – осиновителите на Малечка в първите 4 месеца.

  Рецепта за Търпение

  • Щипка „гуиди-гуиди”, ако не ви се намира „гъди-гъди” по петичките;
  • Едно „А, бе” и малко „Айде”;
  • 300 гр. чорбичка от рибени крилца и пилешки хрилца за обяд;
  • 2 загорени тенджерки с никога бъдеща супа от броколи;
  • 2 целувки за добро утро и за добро утро „па”;
  • 1 ухапване по крака в 10 часа;
  • Четка с екстракт от лют пипер.

  Ако нямате умения за това ястие, по-добре се обърнете за съвет към истински специалисти. Посипете навсякъде в началото много, много, много обич.

  
  В колата трепери от страх. Тресе цялото си мъничко телце и само гледа назад, сякаш в нищото. Толкова много страх в черно никога не съм виждала през живота си.

  
  Когато отключваме вратата, сяда на легълцето си и сякаш цял живот си е играла там. Знам, че това е една от илюзиите на осиновителите – че сякаш цял живот си бил с детето, което си очаквал цял живот. Но наистина си го помислих. Илюзиите са прекрасно нещо, особено, ако има кой да те сваля на земята. А при нас имаше. В началото – когато решихме да осиновим дете, имахме само две неща – огромни илюзии и огромни страхове.

  
  Ужасно е човек да живее в страхове. Няма по-хубаво нещо от това да има с кой да ги обсъди. Психолози, други осиновители, приятели, разбира се, интернет... Може ли без Гугъл да постигнеш нещо. :) Обаче Гугъл не знае какво чувстват осиновените деца. Не знаехме и ние. Все още само налучкваме. Така че, по-добре оставете Гугъл да поспи следобеден сън. И ако си решил да обичаш твоето мъничко уплашено от теб най-вече детенце – тъй като колкото и да се опознавахме в началото, ние бяхме едни чужди хора в нейния свят – по-добре е да се обърнеш към необходими специалисти.

  
  Добре, че се срещнахме нашата приятелка, която стана приемен родител на две прекрасни момченца. Бързо кафе и бавен съвет: „Обади се в „ЦОП „Света София”. Търсиш Янита”. Звучеше като парола. Подадохме молба за съдействие към „ЦОП „Света София” и Янита ни потърси сама. В началото скептицизмът ни беше огромен. Само знаех, че искам да задам хиляди въпроси, но колкото и грубо да звучи – не вярвах, че тя ще ни помогне. Ние бяхме залутани в процедурата, в това какво ни очаква, в толкова грешна представа за света, за нас, за бъдещето си, че едва сега разбирам какви наивници и страхливци сме били. Започват срещите.

  Най-голямото щастие – тя пие вода.
  Сега ми струва смешно, но всъщност ние, бъдещите родители, сме си били една голяма трагедия. Докато върви обучението, Янита ни задава въпрос кое е най-важното, което мислим, че трябва да осигурим като родители на бъдещето си дете. И ние – горките, ентусиастите наивни – чертаем планове за нея или него – „да го/я научим да цени приятелите си”, „да обиколи света”, казвам аз мегаломански, „да расте с достойнсто и любов” – започва с това мъжът ми. Прави сте. Обаче.

  
  „Храна и вода. Много вода”, е отговорът на Янита. Помня го като заклинание и я намразих. Как може да си позволява да свежда това, което мечтаем да дадем на детето си, на нашето дете до някакви си храна и вода. Естествено, че ще й даваме вода и храна. А после - когато Малечка дойде у дома, имах само една мечта – тя да пропие вода. Оказа се изключително трудно. Благодарна съм на Янита за това „сваляне на земята”. Знаехме, че детенцето ще има нужда от разнообразна храна, от внимание, каквото по разбираеми причини не е можело да има в дома, за да се храни бавно и добре. Но не подозирах, че тя няма да пие нито глътка вода. Едва пиеше и мляко. Айрянът беше нещо ново за нея и затова интересно. Но само първата седмица.

  
  През първия месец животът ни течеше не в минути и часове, а в глътки. „Днес изпи 4 глътки вода. Дано утре са 5”. Целият следващ ден минава в преследване с изрисувани чаши, цветни бутилки... „Подай малката чашка с кравичките. Слънчице, кравичка, виж кравичка”. Бам, чашата е перната и се търкаля в локвичка с вода. Какво ли не измисляхме, а глътките през този ден са едва три. Изкупихме всички сокове, чайове, отвари, магически зарибявки за деца, за да я накараме да пропие някаква, каквато и да е течност. Може да ви се струва странно, но болката, която изпитваше тя, докато е на гърне, минаваше и през моя стомах. Толкова беше страшно в погледа й. Лекарският съвет беше – праскови, кайсии, много плодове, вода и биогая. Ядеше кисело мляко, супи, плодове. Но не вкусваше повече от две глътки течност. Почва да яде краставици. След две седмици биогаята май започва да помага. Но водата остава мираж. Не закусва, но на обед и вечеря похвапва, макар и все още да е стресирана. В началото съм толкова притеснена, че докато търча след нея с чашки вода и сок, да режа плодове и да ги подавам, супата ни от пилешко и броколи, която наричаме шеговито „супа от пилешки хрилца и от рибешки крилца (тези думички я забавляват)” – е тотално загоряла. Една тенджерка в търбуха на контейнера за боклук. Ще следват още, да знаете.

  
  И въобще в началото сме толкова омагьосани от емоции и задължения, че понякога забравяме къде се намираме. Как се чувствате?, пита ни Янита. Да ви призная, хубаво е някой да ни попита как се чувстваме. Ние почти сме забравили за себе си. А е важно да не го правим. После хаосът започва да се подрежда. Малечка сама го подрежда. Следва режима си и това е поредният съвет от Янита – по-добре не разваляйте режима й. Това ще й даде някаква сигурност и спокойствие.

  
  Тогава идват две събития, които променят живота ни – тя поиска сок, който съседчето ни пиеше. Грабвам бутилката, наливам и тя пие. Изпива 100 грама сок. 100 грама! Това са първите й 100 грама! Това, което правят другите деца, не може да го постигне нито един родител. Как не съм се сетила да помоля съседката за пиене пред публика на нейното дете.

  
  Измисляме истории, цели епопеи. Омир ряпа да яде. Нашите фантазии за водата, за млякото и айряна са безкрайни. Какви ли не приказки и съоръжения за пропиване на течности изобретяваме. Нали ви казвам – ние живеем само за едно – тя да пропие вода. Наближава краят на третата седмица, а тя не иска да поема течности. Така е свикнала. И тогава се сещаме за елементарното – да й обещаем нещо. „Ако изпиеш тази чаша вода, ще стигнеш лампата. Хайде сега – две глътки и да пробваме дали стигаш лампата.” Първо я вдига татко почти до лампата , после – мама. „Я да видим, я виж, съвсем малко, сантиметри не ти стигат, я пак две глътки.” В началото тази игра продължава с часове. И нейното толкова сладко „Па. Па”, преведено значи „пак”. Глътка, вдигане, глътка, почти докосване на лампата. Това не е каква да е лампа. А вълшебна. И тя пие вода и мляко!

  
  Добре, че беше обучението ни за осиновители в Центъра. Ако не ни беше казала Янита, щях да си мисля, че не иска да яде и да пие вода, защото е стресирана. И изобщо нямаше да се сетя, че не е научена да пие вода на тая възраст. И че ние трябва да я научим. Не е трудно.

  
  Така осъзнахме, че всъщност нещата винаги са може би по-прости отколкото си мислим. И нещо много важно – добре, че Янита ни каза да питаме. Важно е да знаеш, че има на кого да се обадиш за помощ. Никога недоволството на Малечка не е неоснователно. Тя не плаче, не протестира, не хленчи, ако нещо не е наред, просто промрънква жално. Но за нейното недоволство винаги има причина. Нещо не е наред, ако тя е притеснена и знаем, че ние сме хората, които трябва да намерят начин как да я разберат. Това са двете неща, които не си позволяваме да забравяме – че трябва да й се доверим и да разберем какъв е проблемът.

   

  ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ